Седяхме в малка стая. Бяхме аз, съпругът ми Веско и четирима лекари. Докторите току-що бяха излезли от операция на сина ни – Йоан-Николай. Може би никога няма да забравя въпроса, който ни зададоха:

Имате ли други деца? – все още тези думи резонират в главата ми и ме насълзяват. В онзи момент дори не осъзнавах какво означава този въпрос.

Да. Едно момиче. – отговорихме с Веско.

Няма да ви лъжем – продължи д-р Цв. Георгиев, ръководител на екипа, направил операцията на Йоан. – Синът ви претърпя много спешна (толкова спешна, че не бяхме уведомени за нея предварително) и животоспасяваща операция. В момента той се бори за живота си в реанимация.

Хирургът продължи, като ни обясни, че вследствие на операцията Йоан е останал с тънко черво, дълго едва тридесет сантиметра. Само за сведение, новородено дете на неговата възраст (4 дни към този момент) би трябвало да има поне 10 пъти по-голямо тънко черво.

Лекарите се бяха борили за всеки сантиметър от тънкото му черво с часове. Следващите дни щяха да са решаващи за неговото оцеляване. Имахме толкова много въпроси за бъдещето, за това как ще живее с този недъг, как ще усвоява храна. Какви усложнения може да доведе скъсено тънко черво?

Това беше началото на нашата физическа, душевна и духовна борба за Йоан. Тази борба промени живота ми завинаги и продължава да го прави.

Всички наши роднини и приятели научиха за състоянието на детето ни. Изключително мъчителен период – всеки въпрос относно Йоан (как е детето ти, роди ли и др.) се забиваха право в сърцето като малки стрели. В този момент, обаче, ние открихме „на дело“ какъв е истинският смисъл на това, че ние сме едно семейство, че сме една църква, тялото на Исус Христос. Много хора от цяла България и дори от останалия свят започнаха да се молят за Йоан и за нас. Някои от тези хора получаваха сънища от Бог, които показваха, че Йоан ще бъде добре. Честно казано, в този момент имахме малка надежда и вяра и не виждахме как ще стане това. Първите десет дни бяха кошмарни. Бях изписана преждевременно от родилната болница, въпреки че бях преминала операция цезарово сечение. Но разбира се, бях готова на всичко, за да може да съм с Йоан, ако се наложи. Всеки ден ходих на свиждане на Йоан в реанимацията на детската клиника към болница „Пирогов“. В този период, непрестанно се молихме. Не спираха да се молят и всички наши братя и сестри, дори невярващи роднини. Подкрепата от нашите роднини и от духовното ни семейство, църквата на Бога, беше голяма. И слава на Бога, молитвите ни бяха чути, Йоан преживя операцията – операцията, която се случи на четвъртия ден след раждането му. Десет дена след това той беше изписан от Пирогов.

Ние си мислехме: „Слава на Бога! Минахме през един от най-тежките периоди!“. Колко много сме се заблуждавали. Сега осъзнавам, че това са малките битки, които печелихме с Божията помощ или по-точно които Бог печелеше за нас. Оказа се, че ни очаква един месец престой в неонатологично отделение, където всеки един ден ходих с надежда, че Йоан ще е пораснал с няколко грама. Молили сме се за това всеки ден. Сърцето ни се късаше, когато виждахме мършавите му крачета. Също толкова тежък беше фактът, че лекарите не можеха да ни кажат нищо конкретно – каква е прогнозата, какво е неговото бъдеще, до кога ще е тук. Всички медицински служители ни гледаха съжалително, сякаш идвахме на свиждане на човек, който е на смъртния си одър. Все пак не спирахме да се молим на Бог. Бяхме унили, уплашени, тъжни, но все още имахме надежда.

След този месец дойде и един от най-тежките периоди в живота ми. Продължи около месец и половина, но ми се струва, че беше цяла вечност. Най-после можех да бъда с Йоан, който беше преместен в гастроентерологично отделение. Там беше нетърпимо, сякаш бях влязла в затвор и дори не знаех кога ще ме освободят. Всеки ден измервахме Йоан и всеки път това беше като ново изпитание за нас. Постоянно трябваше да пазя сложения му абокат, през който му вливаха непрекъснато всевъзможни лекарства, хранителни добавки и други подобни. В това отделение преживяхме и сепсис (втори за Йоан, след прекаран такъв в неонатологично отделение). За този сепсис директорът на болницата трябваше да даде разрешение да се предпише много скъп антибиотик. И отново се молихме заедно с роднини и приятели от църквата на Бог. Сега когато вече бях с Йоан, всичко беше много ясно, много истинско и всеки проблем, дори и най-малкият, изглеждаше като огромно препятствие, огромна планина, която трябваше да преодолеем. Бог се показваше верен отново и отново. Бог беше мощен и когато Йоан не беше имал изхождания в продължение на повече от 24 часа. В този момент, аз и Веско се подготвяхме за най-лошото. Мислехме си: „втора операция вече ще го довърши“. Но Бог е велик и в тази ситуация отново отговори.

Всъщност ние се молихме наистина за всяко нещо – дори за регулярната смяна на абоката му. Последното беше истински кошмар всеки път, защото отнемаше безмилостна борба между Йоан и медицинските сестри от отделението, озвучена с неговия неутешим плач. Именно една от поредните смени на абокат се оказа повод за нашето изписване от болницата. След неколкократни неуспешни двадесетминутни опити на медицинските сестри и лекарите да сложат абокат на Йоан, те се отказаха. Тогава лекуващата докторка на сина ни каза: „Нека опитаме няколко дни без абокат, да видим дали ще наддава на тегло.“ И така, по чуден начин Бог промисли за изписването на Йоан от болницата и то като не отговори на нашите молитви за бързо и лесно поставяне на абокат.

Не съм сигурна дали си давахме сметка какво беше извършил Бог в живота ни, преди да отидем на консултация при друг доктор – специалист по детска гастроентерология от друга болница. С Веско бяхме записали час при детски гастроентеролог за второ мнение за състоянието на Йоан. Йоан вече наближаваше 1 година. Още когато тази лекарка видя нашия син, тя ни каза, че не е очаквала да види дете в толкова добро състояние. Тя ни обясни, че предвид това, което му се беше случило, синът ни се оказва много активно дете, което не е типично за деца с неговата диагноза. „На практика, той изглежда, че се справя много добре“ – заключи тя. Едва след тази среща осъзнахме истински, че Йоан беше преживял тежка операция и живееше всеки ден по Божия милост. Всеки един ден на сина ни е дар от Бог. Благодарни сме на Господ за това!

Разводът дойде в семейството ми, когато бях още много малка. Живеех на един таван на Руски паметник с майка ми и брат ми. Майка трудно успяваше да се справи сама с две деца и работеше като сервитъорка до тъмни нощи, а понякога не се прибираше с дни. Живеехме мизерно и бедно, всяка стотинка беше огромно щастие. Така растях в много лишения и борба за насъщния. Майка ми беше с тежка епилепсия, а брат ми стана зависим от транквиланти, алкохол и цигари. Виждайки, че ако не направя нещо с живота си ще пропадна. В 4 клас осъзнах, че трябва да се боря, за да оцелея. Така реших да започна да тренирам джудо и се записах на стадион “Васил Левски” и започнах моментално да напредвам с тренировките, знаех, че всеки спечелен златен медал е 100 лв., а това беше твърде много за мен и се борех с вички сили да печеля състезанията, за да имаме хляб на масата.

Благодарна съм, защото спорта изгради такава воля в мен, без да подозирам, че това е бил Божият съвършен план за моя живот. Така на 15 години излязох от тавана, търсейки спортни победи и изяви. Научих се да се бия много добре, тренирах и извън залата – на улицата. Търсех си поводи за сбивания, за да се усъвършенствам. След това се омъжих, тъй като бях забременяла и просто нямах избор. С напредване на годините се развих доста добре в бизнеса и започнах да си позволявам всички неща, който пожелаех. Но брака ми не вървеше, беше трудно, започнах да употребявам и алкохол. Неусетно, постепенно с времето, в душата ми беше зейнала голяма черна дупка на празнина, самота, депресия и дори мисли за самоубийство. Опитвах се да запълня черната бездна с всякакви неща – алкохол, мъже, пари, лъжи, източни практики. Опитах почти всичко, но така и не се получи. Постепенно затъвах в собствената си безнадеждност.

Така през 1998 г. при мен започна работа едно момиче на име Лара, тя ми говореше за Бог, но малко, съвсем леко ми споменаваше за Него. След това още едно момиче на име Светла се присъедни към нея и двете ми говореха някакви неща за Бога, но аз така и не ги разбирах. Сърцето ми беше затворено, мислех по моя начин – човешкия. Често влизах в спорове с тях и защитавах моите вярвания и празнословия. Харесвах мира, който имат, исках и аз от него, но бях твърде горда и безстрашна, за да се смиря и да призная, че нищо не зависи от мен. Суровият живот ме беше научил да разчитам само на себе си. Бях костелив орех, който Бог искаше да смири и да опитоми. Така Бог започна да поставя ангелите си около мен и да изисква душата ми за Негова слава, но аз не разбирах, противях се с всички сили. Един ден ми трябваше продавачка за един от обектите ми и на интервюто дойдоха повече от 75 човека, но аз така и не можах да избера никой за позицията. Най-накрая последното момиче, което дойде ми хареса и я оставих. На другият ден трябваше да е на работа. Наблюдавх я през първите няколко дни и забелязах, че и тя като другите две момичета, чете някаква малка книжка. Не се стърпях и я попитах дали и тя не е от тези, които четат Библията. Тя също започна да ми говори за Бог, без да се притеснява ме покани на църква в неделя. С радост приех поканата като си мислех, че ще имам възможност да споря и да се бия с хората в тази църква, да им покажа, че не са прави. Така дойде неделя и аз си облякох спортния анцунг, за да мога, ако се наложи, да се бия със сектантите, които нищо не разбират. Отидох в църквата, не знаех какво да очаквам. Влязохме в едно порутено читалище на женския пазар и какво да видя – няколко баби и дядовци, които стояха смирени и се молеха тихо. Останах учудена, защото очаквах друго. Изведнъж излезе един благ човек на име Петър Христов, той беше пастора на църквата и започна да говори. От устата му капеше мед, имах чувството, че тази черна дупка, която зееше в сърцето ми започна да се пълни с нещо непознато за мен досега. Хората пееха и песните бяха като миро, балсам за душата ми, не можех да повярвам на това, което се случва. Изведнъж пастора започна да говори за жертвата на Христос и в моето сърце се надигна скръб по Господа и сълзи на очистване започнаха да капят от очите ми. Черната дупка се запълни с нещо необяснимо, с нещо голямо, неописуемо… Сълзи на любов и мир обляха лицето ми, не можех да спра да плача. И така, в продължение на два часа Божията благодат се изливаше в мен и не спираща любов ме обгръщаше. Мир и благодат усещах дори в костите, никога не бях изпитвала такива чувства. Сега разбрах, че има Някой, Който ме обича безусловно и без изисквания.

И така на 18 юли 2000 г. реших да предам живота си на Христос, знаех, че няма да е лесно, предвид живота, който имах преди това и живота който исках да имам сега с Христос. Трябваше да взема твърдо решение. Дали да продължа да живея старият живот на лъжи, похот и алкохол или да избера вечният живот с Христос.

Аз съм търговец по душа и като такъв, разбира се, знаех кое е по-изгодно, а и чувствата, които изпитвах, че някой ме обича безусловно – беше неповторимо!

На втората служба чаках с нетърпение да се покая, не знаех как да се моля, но с вяра виках към Бога и се отричах от дявола. Оттогава на сетне съм винаги с Исус Христос, дори и в долината на мрачната сянка да ходя, Той винаги е до мен, както пише в псалм 23.

Минах през доста тежки моменти в живота, но винаги намирам сили чрез Бог. Десет години след като повярвах, ме диагностицираха с рак на дебелото черво. Мислех си, че ще умра, беше борба на живот и смърт, никога не попитах Бог защо ми даде тази диагноза, защото знаех, че Той има причина за това, за да прослави Името си.

И така с пълна вяра след тежката операция отказах химиотерапията, като обясних на докторите, че моят Бог като лекува не се шегува. Той ме изцели напълно и съвършено! Сега му служа с цялото си сърце, имах възможност да бъда на мисионерски пътувания в Индия, Уганда, постоянно работя сред онкоболните хора. Ежедневно споделям Евангелието с всеки, който иска да чуе. Знам защо Бог помилва живота ми и сега използвам всяка секунда, за да Му служа.

Ако не използваме времето на нашия земен живот, за да променим нечия съдба, напразно сме живели, ако не доведем един човек до Бога, напразен е живота ни. Ако не служим на Исус – къде ще отидем? Бог премахва и очиства всеки грях от нас, стига да Му позволим. Да, не е лесно понякога, стъпка по стъпка, но в постоянството е силата. Ако Бог е откъм нас, кой ще бъде против нас, срещу Божите избрани няма сила нито власт.